А сега? Сега какво е? По-различно, нали? Мене вече ме няма. Тръгнах си, за да дойда пак. Затворих вратата след себе си, за да мога да се върна и отново да я отворя. И като я отворя усмивки очаквах да видя – на онези хора мои любими, които толкова силно обичам.
Добре де, добре. Това хубаво. Обичам си ги аз. Ами те мен?
Все си казвам: „Абе не, сближихме се, приятели станахме, не може туко-така да ме забравят.” Е да, може и така да е. Като чуят името ми, ще се сетят коя съм, но повече мога ли да очаквам?
Надявам се, че мога. Сигурна съм, че е така. Но не от всички. Не мога и да ги задължа, нали. То си е ясно. Но виж, това не е проблемът. Животът и без мене продължава…Яд ме е на друго.
Колектив си спомням, че някога бяха. Онова семейство…от първия ред. Къде го сега? Къде са шегите, смеха, усмивките? Кога, по дяволите, пламъкът изгасна?
Съсипва ме. Невъзможно ми се струва. Толкова много обещания и накрая…хаос. От хаоса е произлязъл редът…а от реда пак хаос става ли?
Става.
За жалост, да.
И аз съм тази, която най-много съжалява. Защото далече съм и силата нямам да го променя.
И мечтая аз нещата да са както преди, но мечтите какво са? Кажи ми!
Сън ли са или реалност…или пък може би една чиста и проста наивност…?
Не знам.
