И когато тишината отново взриви се и сърцата на тълпата за пореден път плените, за секунда само дъх притайте, така че магията на онова приятелство да усетите…онова, което и да искам да забравя не мога; онова, което усмивка на лицето ми слага, но и онова, което в момента листа ми със солени сълзи напоява…
И защо ли?
И отново сълзи от тъга ли? Или от радост може би?
И зная аз…зная, че и от двете са.
И във времето назад се връщам и снимки безбройни пак разглеждам, да де – не пак…отново, пристрастие имахме към тази дума. И запечатана в съзнанието ми остана.
И с право!
Помня аз, че онези познати лица отново и отново насреща си виждах, и отново като едно бяхме, та чак история градяхме. И сега…разстояние голямо ни дели, но не ми пречи лентата отново да превъртам, сцената и тълпата да почувствам, вълшебството на танца да докосна. Да го докосна обаче само със съзнанието си успявам. И усилието сълзите ми коства…и не за първи път, а (отбелязвам!) отново.
И впечатление ми прави, че изреченията вече все с ‘и’ започвам, като че ли още и още да добавям имам, но думите ми вече трудно стигат. За кой ли път онази реалност изживявам, която толкова щастие в живота ми донесе и по която още тайно страдам? За кой ли път в мисли за нея потъвам и с трепереща ръка върху листа пред себе си изписвам? И после отново (извинете!) споменът връхлита ме, с носталгия дълго през миговете наши аз препускам, а после онази тетрадка от месец юли за пореден път препрочитам.
Като истинско е, само дето не съвсем.
Радвам се, че поне на вас реалността не изневерява, а с протегнати ръце прегръдката си ви дарява. И аз я чувствам…макар и постепенно от хватката и да се изплъзвам.
Но отново, не съвсем! Част от мен винаги ще знае пътя към онзи по-различен свят, към онази реалност, в която мечтата не умира.
И затова, когато тишината за пореден път взриви се, за секунда само дъх притайте и със сияен поглед тълпата обходете…там отново аз ще бъда.
