Лежа на мократа трева, погледа си блуждаещ в небето съм впила. Синьо е. Само малки бели петънца из необятността му гонят се… Обичам лятото. Някак успокояващо топло е, нежно. Бих могла така завинаги да си остана, във висините поглед вперила. Слънцето бавно към върха на планината спуска се и дълги сенки по тревата оставя. Чак призрачни изглеждат. Но мен не ме е страх, та тя моята също подобна е.
Вятърът се обажда. Развява бретона ми, а аз на свой ред сладкия му аромат поемам. Познат ми е. На него напомня. На момчето, в което веднъж влюбена бях… Ех, не беше ли хубаво очите му на виждам, усмивката му да изпивам, допира на пръстите му върху себе си да усещам.
И за него аз в този миг мисля си, и за него аз копнея. До мен да е, поне за малко; миналото отново да изживея. Но не става. Зная…
Гърба си вече мокър от росата усещам и сигурна съм, че утре от леглото няма да мога да стана… но мигът неповторим е. Оставам.
И отново поглед в небето заравям, и отново на мисли безбройни отдавам се. Но не за него. Вече не. За друг. За теб. Който… където и да си. Образа ти нежен с поглед изрисувам – очите ти звезди на тъмния нощен фон са, а усмивката ти – цяла падаща една… И до мен си, ръката държиш ми, мили думи в ухото ми шепнеш. Харесва ми. Ти ми харесваш.
Тъмно беше вече. Те вървяха по притихналия плаж. Не те, ние! Като приказка беше, още не вярвам, че самата аз героинята й бях...
Вятърът развяваше косите ми. Вървяхме двамата, един до друг, без да продумаме. Но аз знаех, а и той също, че тишината ни, нашата, цена нямаше. Глезените ми затъваха във влажния пясък. Ходехме бавно. Морският въздух галеше лицето ми, а бризът – своята песен в ухото ми пееше. Романтично беше, като във филм направо.
Забавих крачка…исках да го заговоря, да се взра в очите му, близък да го почувствам. Спрях. Погледнах към морето и лъх на нежност обля ме. Настръхнах. Даже малки тръпки по гръбнака ми спуснаха се. Каква красота, помислих си – неповторима.
Дори не усетих кога той обърнал се беше и зад мен застанал бе. Сложи ръка на рамото ми, а от допира му светът ми завъртя се. Исках го - там и тогава, но знаех, че не мога да го имам. А причината… причината не бе той, а аз. Аз и само аз. Но… уви, безсилна бях.
Обърнах се и спрях очите си на неговите. Кафявото ме успокояваше, привличаше ме, правеше ме щастлива. Без да усетя, ръцете ми по него плъзнаха се – от силните му рамене, надолу по тялото и послушно на кръста му спряха. Красив беше. Лунната светлина очертаваше правилните линии на лицето му, галеше леката руменина на страните му. Погледите ни събраха се; заключиха се в една неизбежна клопка – клопката на нашето приятелство. Не смеех да го доближа повече, а исках ли само! Но…
…той беше смел. Придърпа ме към себе си и ме пое в топлата си прегръдка. Затворих очи и осъзнах, че не искам този миг да свършва. Но трябваше… Отдръпнах се и отново погледа му улових. Безмълвно, той ръката ми в своята взе и двамата на пясъка седнахме. Един до друг... заедно.
Исках лицето му да докосна, косата му да погаля, устните му да целуна. Но колкото повече го желаех, толкова по-бързо разстоянието между нас растеше. Той не знаеше, но аз…аз – да! Нямах сили вече очите си на неговите да спра, красотата им да изпия, нежността им да погълна. Погледът си над вълните отпуснала бях, несигурна дали ръката си от пръстите му да изплъзна. Не можах…
И тогава, очите му върху себе си усетих. Исках да се обърна, но усилие ми костваше, и то голямо. Единствено вълните пред себе си виждах – водата им, обливаща тъмния бряг; пяната им, разсейваща се по мокрия пясък. И не знам кога, но ръката му върху лицето си усетих. Наведе се и бавно към себе си обърна ме.
Треперех. Безпомощна бях на погледа му да устоя. Усетих тялото му към мен да се приближава…О, как исках да отвърна! А не можех.
- Недей - прошепнах аз, осъзнавайки грешката, която правя. - Аз… не мога.
Той… той разбра ме. Отговорът в гласа ми разчете и на свой ред съжали; тъга в очите му изписа се. Но не се отдръпна. Продължи лицето ми с пръстите си да гали, а аз – пред красотата на кафявото му топях се.
И тогава той към мен наведе се, сантиметри само деляха ни. Не можах объркването си да скрия и очите ми със страх изпълниха се; страх от това, което следваше…
Познаваше ме добре. Следите на безпокойство той откри и с топъл поглед дари ме. „Разбирам”, сякаш шепнеше ми, „… довери ми се”. И аз… аз го послушах. Затворих очи и зачаках топлината на устните му върху своите. Невероятно беше. Неповторимо…
И двамата като едно бяхме… като цяло, а после постепенно един от друг отдръпнахме се. Усмивка лицето му озаряваше, а моето… на моето все онова раздвоено изражение стоеше, онова – колебаещо се между него и вълните…
Изправих се и ръка подадох му, за да стане и той. Поглед не отделяхме един от друг…Сълзи напираха в очите, но прикрих ги, за себе си оставих ги. И тогава, светът отново завъртя се, от транса наш като че ли бързо изпълзяхме…
- Приятели? - тихо попита ме той.
- Завинаги! - в отговор прошепнах аз.
Устните му потрепнаха и в нежна усмивка извиха се. За последен път, той взе ръката ми в своята и бавно поведе ме по пътя… онзи, който в тишина вече веднъж извървели бяхме…
