Обичам лятото. Някак успокояващо топло е, нежно. Бих могла така завинаги да си остана, във висините поглед вперила. Слънцето бавно към върха на планината спуска се и дълги сенки по тревата оставя. Чак призрачни изглеждат. Но мен не ме е страх, та тя моята също подобна е.
Вятърът се обажда. Развява бретона ми, а аз на свой ред сладкия му аромат поемам. Познат ми е. На него напомня. На момчето, в което веднъж влюбена бях… Ех, не беше ли хубаво очите му на виждам, усмивката му да изпивам, допира на пръстите му върху себе си да усещам.
И за него аз в този миг мисля си, и за него аз копнея. До мен да е, поне за малко; миналото отново да изживея. Но не става. Зная…
Гърба си вече мокър от росата усещам и сигурна съм, че утре от леглото няма да мога да стана… но мигът неповторим е. Оставам.
И отново поглед в небето заравям, и отново на мисли безбройни отдавам се. Но не за него. Вече не. За друг. За теб.
Който… където и да си.
Образа ти нежен с поглед изрисувам – очите ти звезди на тъмния нощен фон са, а усмивката ти – цяла падаща една… И до мен си, ръката държиш ми, мили думи в ухото ми шепнеш.
Харесва ми. Ти ми харесваш.
Ами аз на теб?
No comments:
Post a Comment