За мечтата

Не е лесно да си различен. Но и еднакъв с другите да си не е много лесно. Ох, да ви кажа май и средно положение няма – не за друго, просто никога не можеш да го уцелиш. Един мъдрец обаче веднъж ми каза: „Бъди себе си и светът ще бъде твой!”.

И аз взех та му повярвах.

Тръгнах сърцето си да следвам, а то… еми то на много места иска, живот да види, щастлива да ме направи. Но и щастието, оказа се, относително е.

Беше свежа пролетна утрин, когато й казах… Не остана очарована. Разбира се, че не остана – та аз изоставях мечтите си. И аз го знаех, но нямаше просто как. Животът натам водеше ме.
Решено беше.

Но не можех без спомени аз да тръгна.
Помня, казваше ми тя как за това родена съм – с четка на света контурите да слагам и тях после с цветовете на дъгата да запълвам. Но не! – никога повече нямаше да рисувам… или поне не с нея. А ако не рисувах с нея, имаше ли изобщо смисъл да продължавам.

Нямаше как. Тръгвах си, оставях детството зад себе си, оставях спомени безброй, оставях едно истинско приятелство… Оставях и една страст. Оставих ги.

А обичах ли ги само! И сърце не ми даваше да се откажа, но трябва!, подсказваше малкият глас в главата ми.
Заключих четките и боите в старото сандъче, под леглото скрих ги с тайната надежда, че някой ден отново ще го отворя и в светли багри живота ще обрисувам.

И тях оставих. Тръгнах си.

И по пътя все хора срещах и те с мечтите си, и те със своите страсти. Някои щастливи бяха, други не чак толкова, трети – като че ли в сън намираха се, толкова отдадени бяха. Но най-важното – те рисуваха… и това беше техният свят.

А аз гледах отстрани. Съжалявах.
Знаех, че една от тях да бъда мога, но как?! Като нея друга нямаше; без нея различно беше. Сама не можех.

Сълзи в очите ми напираха, несъзнателно към невидимата четка ръката ми посягаше, а само тънък въздух хващаше. И после пак го изпускаше… Не веднъж, не два пъти, а винаги.

Завинаги.

Аз вече друга бях. Не момичето, което в мечтите живееше, а онова, което на тях позволила им беше, през пръстите й да се изплъзнат.
Онова, което нощем тайно сълзи ронеше, своята страст с тъга си припомняше… а сутрин отново усмивка на лицето си слагаше – болката й случайно някой да не съзре.

Това беше тя.
Онова момиче – с мечтата, която уж толкова близо беше, а всъщност толкова далеч.
Онова, което с пръсти да я докоснеше можеше, а посегнеше ли, тя в струйка дим изпаряваше се.
Онова момиче… помните ли го?

Това бях аз.