... за един последен път тази година!

Подай ми ръка ...

... помогни ми да достигна звездите за един последен път тази година!
Помогни ми да обгърна луната с мечтите си, да им дам воля ... отново; да прекрача прага на своя свят ... за един последен път тази година!

Ех, как минава времето!

Помня като бях на 5, лежах ма тревата една топла лятна вечер и броях трепкащите светлинки в небето ...
Днес, години по-късно, съм залепила нос за студения прозорец в стаята, вперила отново замечтан поглед в безкрайността ... носталгично, нали?

Подай ми ръка, моля те ... дай ми сила да прелистя страниците на своя пътепис за един пореден, но Уви! последен път тази година. Едно приключение, започващо с любов и неразделни приятели, преливащо в един реален сън, превръщащо се в сбъдната мечта и завършващо с мен, неспособна да се разделя с магията му ...

Бъди до мен, докато казвам „Сбогом!” на дните, които преобърнаха живота ми и ме превърнаха в човека, който съм сега.

Обсеби ме, вдъхновение мое, и не ме напускай, докато не прелистя всяка страница, не препрочета свеки ред, не почувствам всяка дума ...
Държа миналото в ръцете си и не мога да го пусна. Още не! Спомените ме връхлитат, потапят ме и ме завъртат в емоционалния си водовъртеж. Силни. Мощни. Безмилостни.

Спомням си ... толкова много неща.

Спомням си подготовката, нетърпението, тръпката, усмивките. Спомням си онзи ден.
8-ми март беше. Незабравим. Помня розите му, вика на тълпата, дебюта, помня успеха. Сиянието в очите им .... Как да ги забравиш? Как да не ги обичаш?!

8-ми отлетя. Отмина и март. Времето напредна, напредна и животът. Не спира ...

Аз танцувах. Учих. Писах. Даже изпити държах. Завърших. Казах „Сбогом!” на една 5-годишна, вече напълно завършена реалност. Отворих нова страница в живота си. Разделих се с тези, които обичам, за да започна отначало ... моето ново начало.

Сълзи пролях безбройни, не се и опитвам да го скрия, но всичко това в името на приключението; на моята малка история ...
И все по-голяма ще става, аз знам! Голяма колкото броя на звездите над главата ми; голяма колкото разстоянието между мен и тях, като небесната шир ... колкото спомените ми ...

На минути съм да прекрача прага на новата година и да затворя вратата зад редица незабравими мигове. Време е! Не бива да чакам повече. Каквото било – било. Красиво или не – мое е ... част от живота ми, част от душата ми ... част от мен самата.

Сега и завинаги!

Сбогом, бушуващи страсти ... Сбогом, съкровени спомени!
Някой ден ще се върна към вас, отново. Но сега не е моментът. Сега е време за раздяла.

Време да кажа „Благодаря и ... до скоро!”

Благодаря за помощта ви, Благодаря за любовта ви ... Благодаря за вас самите!!!

...

Благодаря и на теб, вдъхновение мое! Може вече да ме напуснеш. Тазгодишният пътепис е завършен. 2009-та отлетя. Незабравима беше, да!, но е вече минало отминало.

Върви си! Това беше. Засега.

Догодина пак ще се срещнем!

Моето малко коледно чудо

Чудя се откъде да започна. От нестихващото вълнение в душата ми всеки път, когато знам, че ще ги видя; от щастието, което изпълва душата ми всеки път, когато съм с тях; от тъгата ... винаги, когато им казвам „До скоро!”, макар и понякога да не е толкова скоро ... или пък от обичта, коята така пламенно тая за тях; от мястото, което заемат в сърцето ми.
Знаете ли? Не мога да реша. Кое е по-важно? Кое не? И има ли изобщо нещо, което бих споменала на последно място в този мой разказ за красотата на едно истинко приятелство. Не мисля. Не вярвам. А пък и не смятам, че е възможно. Защо? Защото всеки миг, изживян в компанията им е вълшебен; всеки ден – цяла приказка.

Като споменах приказка ... имам една за вас! И не, не се мусете, знам, че обичате да слушате ... макар и понякога да мислите, че приказките са само за малки деца. Коледа е! Усетете духа на празника, потопете се в магията му, бъдете част от своето малко чудо ... а защо не и от моето?!

...

А ето и приказката ми ...:

Имало едно време ... а това време не било много отдавна ...

Всъщност, беше вчера. Щях да ги видя ... отново. Отново от много време насам. Време, което понякога като, че ли нарочно тече от бавно по-бавно. Но сега съм тук. Тук бях и вчера. Те също. Нямах търпение да ги видя; да поема топлината на усмивките им; да изпитам силата на тяхната прегръдка.

Чаках този миг от толкова отдавна и сега, когато беше на прага да настъпи и да се превърне в реалност ... аз ... не бях сигурна как да постъпя. Исках да ги видя, да! Но знаех, че времето ще прелети; че всичко ще мине за миг и отново ще съм далеч от тях. Понякога е страшно като се замислиш колко бързо минават прекрасните моменти в живота. Времето е безмилостно. Не спира. Нито за миг. Не! Не ти дава възможността да споделиш с приятелите си, че те са се превърнали в твое второ семейство ... че всеки път, когато погледнеш в очите им, се чувстваш у дома си ... че си в плен на тяхната сила; сила, която те води към безкрайни висини. Трудно е, знам. Но аз не се отказвам. Трябва да ги видя. Да ги видя и поне опитам да им кажа всичко това, което тая в душата си ... а то е много, повярвайте ми!

Часът наближаваше. Горях от нетърпение. Мисля, че дори ръцете ми потреперваха. Не, не бях притеснена, нито пък беше студено ... просто, просто вътрешно се готвех за срещата, която толкова много желаех.

9 часа. Всички бяха вече там. Мен чакаха. И те мен с нетърпение ... така, както аз тях. Бяха поне десетина човека. Спрях и ги обгърнах с поглед. Не можех да скрия усмивката от лицето си. Беше реалност. Отново. Аз – част от техния живот, а те – още по-голяма от моя. Затичах се. Прегърнах ги един по един. Всички. Трудно ми беше да отключа ръце и да ги пусна от топлата прегръдка. Сякаш исках да наваксам за времето, което не съм била с тях; за времето, в което обикалях света в търсене на знание ...

Знание, да! Но какво в животът без истински приятели?! Какво е животът без нестихващата им, задружна подкрепа ...? Какво?! Аз знам! Не е лесно. Но колкото и да е труден този живот ... толкова е и красив.

Вечерта прелетя. Знаех, че така ще стане. Но поне бях готова.
Осъзнах, че ги обичам повече и от преди ... а дори не знаех, че това е възможно. Не отлепих поглед от тях , нито за миг. Това беше моето време с тях и не исках да го пропилявам ...

Запазих всеки един момент от срещата ни в съзнанието си, всяка една емоция – в сърцето. Там са и винаги ще бъдат. Винаги - дори когато за пореден път си тръгна ...

Стана късно. Беще време да си вървим. Всеки по своя път ... там, откъдето е дошъл.

- До скоро! – казах аз.

И дано, дано наистина да е скоро този път. Ще бъде. Аз вярвам. Не, по-скоро знам!
Но въпреки ясния пламък на надеждата в душата ми, не можех да избегна тъгата. Мислех, че ще свикна и че всеки следващ път раздялата ще е по-лесна, но уви! - не е така. Не знам дали някога ще бъде ...

На път бях да пророня сълза или две, даже и малко повече, но си наложих да съм силна. Оставих ги за себе си и се усмихнах. Дарих ги с по усмивка – всички до един! Надявам се да е стигнала до сърцата им така, както техните пленяват моето ...

Коледа е! Време за семейство, близки, верни приятели. Време да благодарим на хората, които винаги са били до нас; да кажем „Обичам те!” на тези, които истински пазим в сърцата си ...

Обичам ви ... сега и завинаги!

С пожелания за една вълшебна Коледа!!!

The way to ... nowhere

“Hello, stranger!”

…
“Do I know you?”

“No, you don’t. And you don’t need to know me. Let’s just leave it like this for now … I had a dream last night, by the way. A dream about you and me.”

“But how? We just met. Who are you?”

“I am me. Exactly the way you are you. Names are not important in a world where people belong together.”

“Together? You and I? I don’t know …”

“No, no … don’t get me wrong. I’m not one of the se people that would try to trick you and ruin the rest of your life. Trust me. I know you … You’re like me. You love reading, don’t you?

“Yes, I do.”

“You are honest and hate lying to your friends, right?”

“Yes.”

“You are one of those people that want to make the world a better place … to make a difference.”

“Um, I think so … yes.”

“See, I know you. We are made for each other. I … for you and you for me. You just need to realize it.”


Lea was only 16 at that time. She was a naïve little girl that believed in the magic of shooting stars, in the fairy that would introduce her to her hero. And there he was. Her prince. 30 years older but deeply in love with her. Her significant one. Her better half. Her soul mate.

“You trust me, don’t you?”

“I do.”

“Good. Now come with me.”

“Where are we going?”

“You’ll see. Don’t ruin the surprise!”

“Ok. Lead me. Take me there, take me with you …”
He took her with him. He showed her the “way” … The way to nowhere, I guess, because Lea didn’t return. Never again. Lost forever.
No one heard her laughter again. No one saw her smile or the flame in her eyes. No one. Nor did she … herself.

Always

“It’s right there … There!”

“Where?”

“Right there! Right next to the big cloud!”

…

“Tod?”

…
“Tod?”
“Yes, what?! I really don’t see anything …”
“But there’s the ‘S’ and the four dots after it. The clouds spell out his name. Well … almost.”
“You’re going crazy, girl. There’s nothing “up there”. Those are just clouds – meaning it’s going to be rainy tomorrow …”

Tod. My big brother. My best friend. And yet, sometimes I really have the desire to punch him. How can’t he see it?!
He says I’ve been obsessed with the will to see him again, since you know … since it happened. And I don’t know … perhaps he’s right. But I do miss him. I never thought I could ever feel so low. But I know he’s happy there … wherever this “there” is. And he wants me … us to be happy, too. That’s all he ever wanted. No matter how annoying or even impossible we’d be sometimes, he would never give up loving us. And now, even though he’s not among us any more, I still know he’s a part of me … and always will be.

“Take a better look! You can’t be that blind!”
“Oh … yes, right next to the twinkling dot … right?!”
“Man, you’re hopeless … NO! … Forget it. It doesn’t matter.”

But it did. It did matter. More than ever before.

It was a clear night out there and so was the dark sky’s message – even more precise than before: S....

I did not bother to turn to Tod … I knew he wouldn’t see. He’s like that, excuse him. It’s not his fault, though. I am sure deep down he believes it was you. Because … you’ll always be in our hearts … we will never ever forget you …

We love you, grandpa!

Diving into memories

This is my favorite time of day. The sun has long hid behind the mountains, the moon has taken its turn to lay its silver light on the never-ending fields.
We used to come here a lot. Megan and I, I mean. We were best friends. The best there could ever be …
And yet, I am lying all by myself on the grass, trying to capture the beauty of the night sky above me. There is the Big Bear and Orion … and there’s your star, Megan, right next to the nebula. The one that shines as bright as you once did … in all of our lives.

Megan was a dreamer, by the way. Did I mention that? … Yes, she believed in miracles, she believed in the impossible and you could see all this in her eyes. The hope, the strive to create a better world, to see it and be a part of its magic. She was thriving, she was flying without wings, if you will …

And then, out of the blue, she came up to me one day and said:
“Remember when I told you we’ll always be friends, no matter what?” She paused and smiled. “You know, I’ve always tried to convince people to believe in miracles, at least in their own little ones. I think faith will save the world one day … and I’m even more convinced in this now that … that … ”
“That … what, Megan?” I was worried.
It turned out: she was diagnosed with terminal cancer. Three months at the most. No therapy, no cure. It was as simple as that.

I was crushed. It was my best friend that they, doctors, were talking about. The girl who gave me strength when I was lost, hope when I most needed it. How could you ever say goodbye to a person like her … ever?

Megan did not change, though. She was as positive and optimistic as usual. She did not complain, not even once until her last moment. “Things happen for a reason,” she used to say. “It’s not our job to question fate … accept it and make the best out of what you get!” Honestly, I have no idea how she did all this. I was there for her every step of the way but it looked like she was the strong one, the one to convince everybody that things are going to be alright.

I never admitted it but I cried myself to sleep every single night for the next couple of weeks. Call me emotional, too weak or … just a real friend! All of them apply to me. I wish to think that I was the last one most out of the three but I don’t know … I am not the one to judge.

Our last months together weren’t more different than usual. We went out, had fun, giggled. The only problem was … Megan was … dying (God, I can’t believe I really said that!!!). She was getting weaker, not emotionally but physically. Her face was getting pale, she lost weight; she was not as energetic as before. But the look in her eyes did not change. It was bright and full of hope, full of the will to carry on living.

…

Megan passed away last Monday. We all knew it was coming. And yet, the pain was unbearable. Oh, Megan … why you?!
I don’t remember being so upset, ever before. I could not stop my tears roll down my cheeks … every one of them – a protest against the unfair fate of my best friend.

But enough said, enough cried! No more tears from now on … well, ok maybe on the inside just a little bit but it’s time to move on. Just like Megan did. She was strong for me all this time and I’m going to be strong for her … now!
The world is going to be a better place, Megan … trust me. If I don’t succeed in carrying on your good intentions, there are going to be people after me who definitely will.
How do I know? … I’m going to tell them your story. That’s how I know.
And why? Because … because, Megan … you were my best friend but most of all, you … you were a dreamer!

A dreamer? Indeed.

A glimpse into the soul of a true dreamer ...
... a dreamer living in the past


Remember that one July night … when we were sitting on the beach, listening to the waves crash upon the seashore, letting the moon touch us gently with its pale silver light? Remember when you held me tight and said you love me? That nothing would ever matter as long as we two were together. Remember?! Because if not … let me remind you!
You assured me that you would you never leave, that we would be together forever.
I was naïve. Yes, I was still a kid and I believed you. I believed you that you will be there for me no matter what.

And now I am hurting. I wake up every day expecting to hear your voice, your whisper in the morning air, but damn, all I hear is the breeze outside my window. You left without even saying goodbye, not a word, not a single explanation. You left me wondering …

It has been a rollercoaster, I am not going to lie. It has not been easy to try to get over you, and it has been even harder to believe that you could leave me because of her. What was it about her that captivated you? Her personality, her good heart, or her fake blonde hair and her annoying laughter?!
You know … I do not care. You are a grown man. Do what is best for you, but do not expect me to forgive you one day when you realize she is not the one.

I have moved on. And I am happy about it.

I met Harry, by the way. Did I tell you this? No, I did not. But this is because we have not talked to each other in ages, I assume. Anyways … Harry. He is nothing like you. To begin with, he is a businessman, not a carpenter! He is pretty busy, but he knows what he wants from life. He also knows that he wants me. No matter how tired or even exhausted he is after work, he spends an hour (from 8-9, to be precise) every evening, simply … loving me, you know. And then, at 09:01 he opens his laptop again and continues working … he is so committed, don’t you think? I admire his discipline and strive towards perfection. I completely understand his needs, even though sometimes I would like to have him for myself a little bit more, you know … go for a walk on the beach once in a while, go to the movies, or just talk …

But hey, our relationship is amazing! It is great. Good. I mean fine. Ok. Well, it is a challenge, actually, but what else can I do? I need to forget you somehow. I mean, who am I kidding, I am still talking to you, even right now … I just cannot flush you out of my system. You were my first love. Some people say that first love is the toughest one, and yes … I completely agree, but it is the sweetest, too …

You know, I still remember that night last summer when I thought nothing could ever break us apart. I still recall the sound of the waves crashing upon the seashore; I remember the beauty of the calming silver moonlight. Do you? Because if not … then give me a chance to remind you!