Моето малко коледно чудо

Чудя се откъде да започна. От нестихващото вълнение в душата ми всеки път, когато знам, че ще ги видя; от щастието, което изпълва душата ми всеки път, когато съм с тях; от тъгата ... винаги, когато им казвам „До скоро!”, макар и понякога да не е толкова скоро ... или пък от обичта, коята така пламенно тая за тях; от мястото, което заемат в сърцето ми.
Знаете ли? Не мога да реша. Кое е по-важно? Кое не? И има ли изобщо нещо, което бих споменала на последно място в този мой разказ за красотата на едно истинко приятелство. Не мисля. Не вярвам. А пък и не смятам, че е възможно. Защо? Защото всеки миг, изживян в компанията им е вълшебен; всеки ден – цяла приказка.

Като споменах приказка ... имам една за вас! И не, не се мусете, знам, че обичате да слушате ... макар и понякога да мислите, че приказките са само за малки деца. Коледа е! Усетете духа на празника, потопете се в магията му, бъдете част от своето малко чудо ... а защо не и от моето?!

...

А ето и приказката ми ...:

Имало едно време ... а това време не било много отдавна ...

Всъщност, беше вчера. Щях да ги видя ... отново. Отново от много време насам. Време, което понякога като, че ли нарочно тече от бавно по-бавно. Но сега съм тук. Тук бях и вчера. Те също. Нямах търпение да ги видя; да поема топлината на усмивките им; да изпитам силата на тяхната прегръдка.

Чаках този миг от толкова отдавна и сега, когато беше на прага да настъпи и да се превърне в реалност ... аз ... не бях сигурна как да постъпя. Исках да ги видя, да! Но знаех, че времето ще прелети; че всичко ще мине за миг и отново ще съм далеч от тях. Понякога е страшно като се замислиш колко бързо минават прекрасните моменти в живота. Времето е безмилостно. Не спира. Нито за миг. Не! Не ти дава възможността да споделиш с приятелите си, че те са се превърнали в твое второ семейство ... че всеки път, когато погледнеш в очите им, се чувстваш у дома си ... че си в плен на тяхната сила; сила, която те води към безкрайни висини. Трудно е, знам. Но аз не се отказвам. Трябва да ги видя. Да ги видя и поне опитам да им кажа всичко това, което тая в душата си ... а то е много, повярвайте ми!

Часът наближаваше. Горях от нетърпение. Мисля, че дори ръцете ми потреперваха. Не, не бях притеснена, нито пък беше студено ... просто, просто вътрешно се готвех за срещата, която толкова много желаех.

9 часа. Всички бяха вече там. Мен чакаха. И те мен с нетърпение ... така, както аз тях. Бяха поне десетина човека. Спрях и ги обгърнах с поглед. Не можех да скрия усмивката от лицето си. Беше реалност. Отново. Аз – част от техния живот, а те – още по-голяма от моя. Затичах се. Прегърнах ги един по един. Всички. Трудно ми беше да отключа ръце и да ги пусна от топлата прегръдка. Сякаш исках да наваксам за времето, което не съм била с тях; за времето, в което обикалях света в търсене на знание ...

Знание, да! Но какво в животът без истински приятели?! Какво е животът без нестихващата им, задружна подкрепа ...? Какво?! Аз знам! Не е лесно. Но колкото и да е труден този живот ... толкова е и красив.

Вечерта прелетя. Знаех, че така ще стане. Но поне бях готова.
Осъзнах, че ги обичам повече и от преди ... а дори не знаех, че това е възможно. Не отлепих поглед от тях , нито за миг. Това беше моето време с тях и не исках да го пропилявам ...

Запазих всеки един момент от срещата ни в съзнанието си, всяка една емоция – в сърцето. Там са и винаги ще бъдат. Винаги - дори когато за пореден път си тръгна ...

Стана късно. Беще време да си вървим. Всеки по своя път ... там, откъдето е дошъл.

- До скоро! – казах аз.

И дано, дано наистина да е скоро този път. Ще бъде. Аз вярвам. Не, по-скоро знам!
Но въпреки ясния пламък на надеждата в душата ми, не можех да избегна тъгата. Мислех, че ще свикна и че всеки следващ път раздялата ще е по-лесна, но уви! - не е така. Не знам дали някога ще бъде ...

На път бях да пророня сълза или две, даже и малко повече, но си наложих да съм силна. Оставих ги за себе си и се усмихнах. Дарих ги с по усмивка – всички до един! Надявам се да е стигнала до сърцата им така, както техните пленяват моето ...

Коледа е! Време за семейство, близки, верни приятели. Време да благодарим на хората, които винаги са били до нас; да кажем „Обичам те!” на тези, които истински пазим в сърцата си ...

Обичам ви ... сега и завинаги!

С пожелания за една вълшебна Коледа!!!