... за един последен път тази година!

Подай ми ръка ...

... помогни ми да достигна звездите за един последен път тази година!
Помогни ми да обгърна луната с мечтите си, да им дам воля ... отново; да прекрача прага на своя свят ... за един последен път тази година!

Ех, как минава времето!

Помня като бях на 5, лежах ма тревата една топла лятна вечер и броях трепкащите светлинки в небето ...
Днес, години по-късно, съм залепила нос за студения прозорец в стаята, вперила отново замечтан поглед в безкрайността ... носталгично, нали?

Подай ми ръка, моля те ... дай ми сила да прелистя страниците на своя пътепис за един пореден, но Уви! последен път тази година. Едно приключение, започващо с любов и неразделни приятели, преливащо в един реален сън, превръщащо се в сбъдната мечта и завършващо с мен, неспособна да се разделя с магията му ...

Бъди до мен, докато казвам „Сбогом!” на дните, които преобърнаха живота ми и ме превърнаха в човека, който съм сега.

Обсеби ме, вдъхновение мое, и не ме напускай, докато не прелистя всяка страница, не препрочета свеки ред, не почувствам всяка дума ...
Държа миналото в ръцете си и не мога да го пусна. Още не! Спомените ме връхлитат, потапят ме и ме завъртат в емоционалния си водовъртеж. Силни. Мощни. Безмилостни.

Спомням си ... толкова много неща.

Спомням си подготовката, нетърпението, тръпката, усмивките. Спомням си онзи ден.
8-ми март беше. Незабравим. Помня розите му, вика на тълпата, дебюта, помня успеха. Сиянието в очите им .... Как да ги забравиш? Как да не ги обичаш?!

8-ми отлетя. Отмина и март. Времето напредна, напредна и животът. Не спира ...

Аз танцувах. Учих. Писах. Даже изпити държах. Завърших. Казах „Сбогом!” на една 5-годишна, вече напълно завършена реалност. Отворих нова страница в живота си. Разделих се с тези, които обичам, за да започна отначало ... моето ново начало.

Сълзи пролях безбройни, не се и опитвам да го скрия, но всичко това в името на приключението; на моята малка история ...
И все по-голяма ще става, аз знам! Голяма колкото броя на звездите над главата ми; голяма колкото разстоянието между мен и тях, като небесната шир ... колкото спомените ми ...

На минути съм да прекрача прага на новата година и да затворя вратата зад редица незабравими мигове. Време е! Не бива да чакам повече. Каквото било – било. Красиво или не – мое е ... част от живота ми, част от душата ми ... част от мен самата.

Сега и завинаги!

Сбогом, бушуващи страсти ... Сбогом, съкровени спомени!
Някой ден ще се върна към вас, отново. Но сега не е моментът. Сега е време за раздяла.

Време да кажа „Благодаря и ... до скоро!”

Благодаря за помощта ви, Благодаря за любовта ви ... Благодаря за вас самите!!!

...

Благодаря и на теб, вдъхновение мое! Може вече да ме напуснеш. Тазгодишният пътепис е завършен. 2009-та отлетя. Незабравима беше, да!, но е вече минало отминало.

Върви си! Това беше. Засега.

Догодина пак ще се срещнем!